Настоящият текст изразява личното мнение на автора, част от колектива на социален център Фабрика Автономия. Макар и да не е колективно дело, той в голяма степен отразява възгледите ни, тъй като е основан на базовите ценности и принципи на Фабрика Автономия и разглежда основните въпроси, представени в това изложение, през антиавторитарна, анархистка призма.
Политическата ситуация у нас към септември 2021 г.
Към момента на написване на този текст 46-тото Народно събрание се намира в заключителните си седмици и на страната предстоят трети парламентарни избори в рамките на половин година. България се намира в ясна социална, икономическа и политическа криза без наличие на редовно правителство над половин година.
Въпреки че ако прочетем предизборните програми на парламентарно представените партии, ще открием, че всички до една са солидно десни, тези партии не са в състояние да се разберат и да съставят редовен кабинет. Кризата на представителната демокрация става още по-очевидна ако обърнем внимание на дебатите, споровете, караниците и обидните реплики, отправяни в Народното събрание всекидневно. Докато по време на последния мандат на ГЕРБ до пролетта на тази година, представитлната демокрация беше в нокдаун поради авторитарния начин на действие на властта и представляваше притурка към министър-председателя, то от парламентарните избори през април тази година насам представителната демокрация не функционира по-скоро поради неспособността на самите народни представители да я осъществяват.
В този смисъл в момента България не представлява парламентарна република и изгледите за завръщане към някаква функционираща форма на представителна демокрация изглеждат ниски.
През изминалите месеци и от ляво, и от дясно се чуха много гласове, призоваващи за създаване на истинска, автентична лява партия (едва ли някой има илюзии, че БСП е нещо по-различно от дясна, все по-консервативна и олигархично оцветена партия). Основните доводи в тази посока са липсата на дебати и още повече на лява позиция по ключови теми (като неравенството например, но не само). Онези, които желаят да видят истинска лява партия заявяват, че с нейната поява ще бъде възстановен смисления диалог в рамките на представителната демокрация.
Това е невярно. Да, автентична лява партия у нас няма. Да, появата й може да раздвижи политическото блато. Да, ако тя идва отдолу нагоре, а не по добре познатия ни месиански начин, това би било полезно в някаква степен. Но като антиавторитарни хора, анархисти, ние нямаме илюзията, че подобна партия би могла да постигне автентична, качествена промяна за хората и да повиши качеството на живот.
Измежду много примери в историята на представителната демокрация ще бъде посочен само един единствен – Сириза в Гърция. Тази лява партия бе създадена именно отдолу нагоре, в немалка степен с активното участие и помощ на хора от активистките среди, които виждаха в нея шанс за промяна. След като успя да спечели парламентарните избори в началото на 2015 г. с ясния мандат от избирателите за противопоставяне на международните кредитори и изкарване на страната от икономическата криза чрез леви мерки и политики, Сириза отстъпва от тези си обещания и прие третия Меморандум на ЕС за гръцкия дълг. В крайна сметка Сириза падна от власт, разцепи се и на власт след тях дойдоха десните Нова Демокрация. Така пътят на Сириза приключва без да изпълни нито едно от обещанията си.
Настоящият пример ясно показва, че пътят за качествена, системна промяна и подобряване качеството на живот на хората не следва да включва партийно строителство и влизане в схемата на представителната демокрация, ако искаме да извървим този път успешно. Необходими са други пътища, които ще бъдат обект на анализ в последващите части на този текст.
Икономическата ситуация в страната към септември 2021 г.
Въпреки че основните макроикономически показатели у нас бележат подобрение спрямо 2020 г., особени поводи за оптимизъм не са налични. Страната ни продължава да е с изключително високи нива на неравенство и бедност, като тези ключови проблеми бяха адресирани дори и от МВФ. Видимо е, че цените на стоките от първа необходимост се повишават. Бедността и неравенството ще се задълбочават както поради проблемите, свързани с коронавируса, така и поради изключително десния политически пейзаж у нас и нежеланието на всички политически сили да предприемат дори и малка крачка в ляво и така да адресират тези проблеми.
Въпросът за реформа на крайно несправедливата данъчна система у нас, която ощетява мнозинството хора и облагодетелства горните слоеве на обществото, не стои на дневен ред и изглежда това ще продължи, въпреки някои усилия през последните години. Резултат от това ще бъде именно покачване на и без това големите неравенство и бедност.
Промяна на икономическия модел у нас, основан в огромна степен на усвояване на евросредства, не се вижда на хоризонта. Преките чуждестранни инвестиции (чието привличане беше основен довод за налагане на настоящата несправедлива и деструктивна за обществото данъчна система) са на изключително ниски нива. По този начин икономическата система у нас се оказва под формата на усвояване на милиардите на обикновените европейски данъкоплатци от местния олигархичен елит чрез различни схеми и методи. Това представлява огромно прехвърляне на публичен ресурс в частни ръце, в резултат на който почти всички губят, а печелят една ограничена класа на едри капиталисти. Дори и скорошните мерки, сигнали и т.н., които се опитват да ограничат някои от тези практики (онези, които са считани за корупционни, но не и самия порочен модел в цялост), не дават изгледи за качествена промяна на модела, а само за замяна на „гнилите ябълки“ с предполагаемо свежи такива. Основна причина за това е доминиращо десният наратив у нас.
Дори скорошното увеличение на минималната пенсия изглежда повече предизборен трик, а не реално желание за изваждане на нашите родители от крайна бедност, тъй като финансовата осигуреност на подобна мярка през следващата година е неясна (за разлика от бъдещето на сделки като тази със самолетите F-16, които костват на страната ни милиарди). Други мерки за борба с неравенството и бедността не могат да бъдат коментирани, тъй като очевидно те не са в дневния ред на участващите в представителната демокрация у нас в момента.
В този смисъл, и с оглед на предстоящите нови вълни на коронавирус 1, бъдещето на българската икономика не изглежда никак розово. В допълнение към това изглежда нереалистично да очакваме някой от политическите играчи у нас да поеме курс към качествена промяна и дори малко притъпяване на капиталистическите противоречия и техните разрушителни за обществото ни последици. А дори и появата на такъв нов политически играч не е гаранция за подобна промяна, както посочихме по-рано. Тъкмо обратното, неспособността на анти-ГЕРБ десните партии да сформират правителство създава вакуум, който е вероятно да бъде зает от националистически анти-ваксърни формирования като „Въздраждане“ или пък отново подем на ГЕРБ.
Гражданското общество и активистките движения у нас днес и пътят напред
Докато миналото лято и есен станахме свидетели на силна протестна вълна, през тази година подобни граждански надигания не са налични. Участието на различни антиавторитарни активисти в протестите не доведе до адресиране на ключови структурни проблеми и противоречия в представителната демокрация и капитализма, нито до извеждане на преден план на нов наратив и път на по-широко обществено ниво. Поради фундаментално аполитичното естество на тези протести и дори активно противоречивите послания, които се чуваха от участниците (като например хомофобски и сексистки псувни, призиви за „образователен ценз“ на изборите) и цялостна липса на солидарност и чувствителност към социалните, системни и политически корени на проблемите, които се протестират, подкрепата ни на тези протести до голяма степен се усещаше като неуместна и безсмислена, освен за едно – разпространяване на листовки с опростен анализ именно на тези неща. Макар да няма как да се измери въздействието на тези материали върху нагласите на хората, едно стана ясно от самите интеракции с тях – съществува огромна жажда за други, по-дълбоки прочити и дискусии на проблемите. Крайният резултат от едни анти-правителствени протести не беше дори и оставка на правителството и на главния прокурор. В този смисъл тези протести са по-скоро неуспешни за обществото ни. Те са успешни единствено за онези политически субекти, които оглавиха протестите, канализираха недоволството и го превърнаха в електорална подкрепа. Отвъд спечелването на депутатски заплати обаче, други трайни смислени ефекти към момента не са налични. С оглед на евентуалните не особено по-различни резултати от следващите избори и факта, че десните идеи и политики, изповядвани от всички партии, са причина, а не решение за бедността, неравенството, здравната и екологичната криза и т.н., за пореден път ставаме свидетели на добре познат сценарий, в който една дясна власт сменя друга дясна власт (пък била тя и по-морална и честна – бедните не се интересуват дали онези, които ги правят по-бедни са повече или по-малко морални, каквото и да стои зад думата „морал“ днес).
На по-ниско ниво в обществото ставаме свидетели на по-притеснителни за нас процеси.
На първо място, коронавирусът засили разпада на обществото и разрушаването на и без това силно отслабената социална кохезия. Ограниченията, локдауните и т.нар. здравни мерки засилиха тенденцията за увеличаване на дистанцията, дори пропастта между хората като активни социални същества. В името на солидарността и грижата за другите бяхме принудени да се отдалечим още повече един от други, както в буквален, така и в преносен смисъл. Коронавирусът засили и без това ясната тенденция на прехвърляне на все по-голяма част от живота ни от реалността, от живия живот в киберпространството. Не следва да имаме илюзии, че качествена и радикална социална промяна са възможни онлайн. Необходимо е отново да намерим път едни към други, като тук ключова роля могат да имат различни прогресивни социални пространства.
Коронавирусът създаде огромни пречки и пред самото съществуване на различни активистки социални пространства. Локдауните и ограниченията ни изправиха пред невъзможност да осъществяваме дейността си. За самофинансирани пространства като Фабрика Автономия например, ако не невъзможно, то набирането на средства за продължаване на дейността в бъдеще е все по-трудно.
На второ място, за пореден път наблюдаваме канализиране на автентично, грасруутс (самоорганизирано отдолу-нагоре) социално недоволство (по различни теми като социално неравенство, права и условия на труд, права на жените и феминизъм, социална екология, ЛГБТИ борби, антирасизъм, права на животните и т.н.) в НПО-коловоза 2. Различни грасруутс активистки групи, които стартираха активна дейност през миналите години, лека полека се вкараха в проектната логика на усвояване на средства, осъществяване на предварително рамкирана от донорите дейност и последващо отчитане на финансите именно пред тези, които създават проблемите срещу които „уж“ те се борят. Така в тяхната до преди това строго активистка дейност бяха вкарани различни други административни и бюрократични дейности, които изземват от времето им, което по принцип и изначално би следвало да е посветено на качествена прогресивна социална промяна. За тази опасност анархистите винаги са предупреждавали през годините. Арундати Рой също ни напомня непрестанно в последните близо 20 години за голямата опасност на кооптирането на автентичния активизъм и „НПО-изацията на съпротивата„. Тя пише, че „повечето големи НПО-та се финансират и покровителстват от агенции за развитие и помощ, които са от своя страна финансирани от западни правителства, Световната банка, ООН и някои мултинационални корпорации”. И още: „НПО-тата създават впечатлението, че запълват вакуума, оставен от абдикиралата държава. Те променят обществената психика, превръщат хората в зависими жертви и притъпяват острието на политическа съпротива. Те са станали арбитрите, интерпретаторите, фасилитаторите. Те са това, което ботаниците биха нарекли индикативен вид. Сякаш колкото по-голямо е опустошението, причинено от неолиберализма, толкова по-голяма е инвазията на неправителствени организации.“
Тъй като „в дългосрочен план неправителствените организации са отговорни пред своите финансови донори, а не пред хората, сред които работят“, както и поради това, че за да спечелят финансиране изобщо, се налага вписване на дейността по НПО-модела и употреба на либералния, лишен от автентична и радикална критичност език, канализирането на съпротивата отдалечава активистките групи, вкарани в НПО-модела, от автентичната им крайна цел – реална прогресивна промяна. Така НПО-тата подменят дневния ред на социалните борби и пречат да се достигне до корена на проблема (а именно властта, авторитарността и техните форми в днешния свят – представителна демокрация и капитализъм). Те няма как да насърчават активни действия срещу тези корени, тъй като именно от тези корени зависи финансирането им, т.е. тяхното съществуване. Така борбите остават на ниво отделни изолирани идентичностни политики, а когато все пак се говори за „пресеченост“ на борбите, това рядко включва осъзнатост за идеологическите корени на тези пресичания и остава повърхностният стремеж към „разнообразие“ (diversity) по модела на „представителната“ демокрация, като и в двете се цели издигане на индивиди (понякога групи) в една несправедлива система, вместо коренното ѝ преобразяване. Позицията за вредата на идентичностните политики по принцип, споделяна от различни консервативни и десни кръгове (макар и някои от тези кръгове по абсолютно непонятни за нас причини и против всякаква здрава логика да наричат себе си леви или анархистки, или антиавторитарни) е изцяло погрешна. Но НПО-изирането на съпротивата е пречка пред постигането на интерсекционалност в борбите и правят съпротивата беззъба и целяща козметични, законови промени, които много лесно ерозират и изчезват с идването на власт на някой друг. Канализирането и раздробяването на активизма само в отделни различни направления (феминизъм, ЛГБТИ, екология, права на животни) изгубва фокуса към цялото. Всички тези отделни идентичностни борби са проявления на проблеми, породени от социалното неравенство и всички те са част от това, което преди се наричаше класова борба. Това, разбира се, е валидно не само за НПО-тата.
Често като причина за НПО-изирането на различни колективи се посочва необходимостта от средства за дейност, които средства без грантове нямало как да се осигурят. Това обаче също е грешно. Самият факт, че Фабрика Автономия оцеля финансово два локдауна от март 2020 до днес (почти година и половина), единствено и само благодарение на свободни дребни дарения, показва, че средства могат да бъдат намерени.
Това, което е по-трудно да се намери, както се оказа, не са пари, а активни прогресивни борбени хора. Съчетанието от коронавируса и НПО-изирането изцедиха автентичните самоорганизирани движения от техния чисто човешки потенциал, който беше или блокиран поради мерките, или въвлечен в кръговрата на писане, правене и отчитане на проекти, а често и двете. Това създава двойнствена ситуация. От едната страна имаме индивиди и колективи, които действат активно (до колкото им позволяват мерките към дадения момент), но рамкирани от вън от донорите си и така ограничават дейността и критиките си до приемливото за системата и нейните агенти (богати капиталисти-филантропи, агенции за помощ, западни правителства, корпорации) ниво. Те, както отбелязахме, са фокусирани върху реформи и законодателни промени, които бързо могат да ерозират, създавайки безкраен водовъртеж и надпревара вътре в рамките на самата система, която ние като анархисти виждаме като корен на проблемите ни. От друга страна имаме смаляващи се антиавторитарни колективи, които са такива именно заради прехвърлянето на сили към проектната логика, финансовия натиск в опит да свържеш двата края, а също и заради коронавируса и последиците от него, разбира се. Това води до ситуация, в която социални центрове са поддържани от минимален брой хора, докато добре финансирани колективи могат да се окажат в ситуация да няма работа за вършене от всички.
Тогава какъв е пътят напред?
Отговорът на този въпрос не е напълно ясен, но е наличен солиден набор от идеи, примери и добри практики, които са давали плод през годините.
С оглед на политическите, икономическите, социалните, здравните и екологичните кризи и предизвикателства пред нас, могат да бъдат отбелязани някои важни насоки за бъдещи действия.
Първо, необходимо е осъзнаване на факта, че както изглежда коронавирусът ще остане част от живота ни за още дълго. Необходимо е да пазим себе си и околните, но да намерим начини за продължаване на дейностите ни в новите условия. Коронавирусът със сигурност допринася за задълбочаващото се отчуждение в обществото, чиято изначална причина в модерния свят е капиталистическите разделение на труда и начин на производство, както и в по-ново време виртуалните забавления и социални мрежи. Солидарността и взаимопомощта, които трябва да противопоставим на тези тенденции, не може да се ограничават до социална дистанция и затваряне вкъщи. Автентичната радикална социална промяна не може да дойде без срещи в живия живот, на улицата и няма да бъдат осъществени само чрез постове и сторита в социалните мрежи и зуум-конференции (макар и те да са част от образователната ни дейност).
Второ, необходимо е заздравяване и разрастване на антиавторитарните ни, самоорганизирани колективи и инициативи отвъд НПО-логиката. Ако желаем да постигнем качествена и дълготрайна промяна, трябва да преосмислим приоритетите си и (поне според нас) да преместим фокуса си от проектната работа обратно към автентичния активизъм. Разбира се, всеки е свободен да участва в дейностите, които желае, но не можем да не признаем факта, базиран на години опит, че докато често различни НПО-та изчезват скоро след спиране на грантовете, различни антиавторитарни инициативи продължават да стоят изправени, въпреки кризисните ветрове и то разчитайки именно на солидарност и взаимопомощ, а не на грантове.
Трето, като следствие от предходното, необходима е задълбочена и усилена работа по отношение на поставяне на масата на общественото внимание на корените на проблемите ни. Само с адресиране на порочния авторитарен, властови модел, чиито проявления в глобален план са представителната демокрация и капитализма (но също и централизираното планиране от съветски тип!) и представяне на алтернативи, можем да привлечем вниманието към алтернативни, устойчиви модели за развитие на обществото и запазване на планетата и другите биологични видове. Тази задача се затруднява както от доминиращия десен, индивидуалистки, егоистичен и циничен наратив, така и от проектния, НПО наратив, който е ограничен в това какво може и му е позволено да адресира като проблеми и предложи като решения. Дейностите по реализиране на тази задача могат да придобият различни форми и носители, съобразени с реалностите на XXI век.
Четвърто, необходимо е запазване и разрастване на активистките пространства, които дават поле за израстване и реализиране на алтернативи на настоящата система. Към днешна дата едно от краткопросъществувалите социални пространства в София ще затвори скоро врати. Фабрика Автономия продължава да съществува, но месец за месец с ограничена дейност и не напълно ясно бъдеще. Пространството на “Храна, не война – София” наскоро бе разбито и обрано, малко след като се премести на поредната нова локация. И, отново, тъй като радиканата социална промяна може да стане само в живия живот, а не онлайн, подобни пространства са ключова инфраструктура, гръбнак на бъдещи съпротивителни движения. Неслучайно годините, в които в София нямаше такива пространства, бяха трудни и по-скоро ерозиращи движенията, но и обществото ни като цяло.
Пето, във връзка с предходното, необходимо е да възвърнем борбеността в движението си. Никой никога не е казвал, че всичко трябва да бъде винаги сериозно и скучно. Трябва обаче да ни е ясно, че чрез партита и забавление можем да помогнем на себе си и близките ни в чисто личен план, може би да привлечем нови хора, но не и да реализираме сериозна промяна. DIY забавленията следва да вървят ръка за ръка с борбеността и целеустремеността, но не могат да бъдат основен фокус, ако искаме нещо повече.
Шесто, необходимо е да се завърнем в живия живот и на улицата. Тенденцията за прехвърляне на все по-голяма част от активизма в онлайн пространството съществуваше още преди коронавируса, но той я засили неимоверно. Паралелно с това думи като „протест“ и „стачка“ бяха изпразнени от съдържание. Днес всеки може и прави протести и контра-протести за какво ли не – от автентични социални искания (често парирани чрез новооткритата от властта формула на „контра-протеста“), през 5G и кемтрейлс, до международното положение. Наблюдаваме парадоксални ситуации, в които работодатели казват, че ще стачкуват, искайки още повече облекчения, либерализации и чисти подаръци под формата на обществени средства за частния им бизнес и личния им джоб. Важно е да се отбележи и че това работодатели да стачкуват е изключително парадоксална ситуация. Стачката винаги е била метод на борба на работниците срещу техните работодатели. Стачката e вид протест и форма на обществено недоволство и натиск от страна на различни обществени групи, най-често наемни работници, най-често върху работодателя, за постигане на различни цели, най-често свързани с условията и заплащането на труда. Тя е сред формите на организиран от работническите синдикати протест. Необходимо е не да изоствим напълно онлайн пространството, а да подходим мъдро по отношение на използването му когато и до колкото това е полезно за реализиране и постигане на целите ни.
В обобщение може да се заключи, че дълбоките системни проблеми пред нас могат да бъдат наистина решени само чрез дълбоки, радикални, коренни промени в обществото и системата, която ни заобикаля. Времената, в които се намираме, са вероятно по-трудни от това, което много от нас са си представяли. Но никога никой от нас не е имал илюзията, че нещо ще бъде лесно и бързо.
Автор: Петър
Редакция: Фабрика Автономия
Още публикации от блога:
Бележки
- По отношение на коронавируса трябва да се отвори една скоба. По всичко изглежда, че този вирус няма да изчезне скоро от животите и обществото ни. Различните по степен локдауни показаха, че имат ефект, който обаче за съжаление е краткотраен и дава глътка въздух на здравната система, но вкарва обществото ни в порочен цикъл от затваряне и отваряне с неизвестен край, но с ясни последици не просто върху икономиката, а и върху човешката психика. От друга страна, ваксинирането у нас върви с бавни темпове поради разнообразни причини. Дори то обаче не носи пълна гаранция не толкова заради факта, че ваксините предпазват от тежко протичане, хоспитализация и смърт, а не от заразяване и предаване на вируса на други, а поради самия характер на вируса. Мутациите, новите щамове и оказалата се отслабваща във времето сила на защитата предопределят сценарий, в който ваксинациите ще трябва да са периодични като при сезонния грип (а не както при заболявания като туберкулоза, шарка и други). Това отново представлява прехвърляне на огромен публичен ресурс в частните ръце на фармацевтичната индустрия, чиито финансов и икономически ефект е ясен, но здравният за момента не ни е известен напълно. Изглежда сякаш като общество ще трябва да намерим начини да живеем с тази зараза, опитвайки се едновременно да бъдем солидарни и да пазим живота на другите, но и да не се отказваме от живота си и да не продължаваме ерозията на и без това крехките и отслабени поради дясната мантра „всеки за себе си“ основи на обществото ни.
- Освен типичните досегашни НПО-та, наблюдаваме също и раздвижване на руски грантове и немалко групи и партии се възползват от това, за да прокарват техния дневен ред, който в голяма степен напомня за опит да се върнат позабравени авторитарни комунистически идеи.
